НА ПЪТ
Някога мислех, че ръбът е най-страшен. Там на високото. На бруленото. Там, където самият път не позволява връщане. Там, където релефът на ръба те държи здраво в ръцете си и те заставя да вървиш. Там, където висините се сливат с напоената от чудеса земя.
Сега не е високо. Не е стръмно. Не е и дори опасно. Пътят сам те подканя към връщане. И единствено, воден от собствения си пламък – онова малко запалено огънче - продължаваш напред. Въпреки своенравните препятствия, които Пътят ти изпраща всеки ден, с всяка мисъл, с всеки тон. Ставаш и вървиш.
Сега не е високо. И няма гледки към света. Има само гледки навътре. Към себе си. Безкрайността на света е заменена с безкрайността на душата.
Гледаш навътре. И не всички пейзажи са толкова красиви, колкото си очаквал да бъдат. Не всички са такива, каквито си искал да бъдат... или поне си си представял, че ще бъдат. Има слънце. Много слънце. Но има и пустош. Празни, прашни, наболели във времето места. Натежали от собствената си забрава. Заключени здраво, за да не бъдат показвани никога. Заради грозотата си. За да не ги вижда никой. Дори и ти самият. Сега не ти остава нищо друго освен да прегърнеш в себе си всяка една разкрита картина. Да я приемеш. Да я овладееш. Такава, каквато е. И не пътят, а ти самият се заставяш да го направиш. Ти и твоят горящ, творящ пламък.
Вървиш по пътя и с всяка нова картина, всяко ново кътче сваляш по дреха от себе си. Сваляш пласт след пласт. Някои с тъга. Други с радост. За някои пластове едва сега осъзнаваш, че са били истински товар. Вървиш и нижеш себе си на малки отпечатъци живот в живота. Вървиш и бавно сваляш себе си от собствения си пиедестал, съграден от толкова илюзии.
Вървиш и понякога толкова боли. И тази болка не е като другите. Тя не раздира сърцето ти. Не раздира същността ти. Не облекчава себе си, чрез сълзи. Тази болка е различна. Особена. Необходима. Сваля всички малки и големи щитове и брони. Съблича всички ризници и маски. Оголва те пред теб самия. Дарява те с ясен поглед. За да заболи от теб самия. Че не си това, което винаги си мислел, че си.
Бавно преминаваш, за да усетиш с всяко свое сетиво, всяка малка болка, всяка свалена илюзия, всяка грешка в миналото. За да натежат добре. Да натежат достатъчно, за да ги помниш. Да ги знаеш. Да се научиш. Да се поучиш. Да паднат всички фалшиви илюзии. Да паднат с риск дори да те сломят. И пукотът от падането им да се чуе гръмко и отчетливо.
Вървиш по пътя, а той сам крои картините на собствената ти същност пред теб. Не пита. Не моли. Не злорадства. Не утешава. Просто показва. И те оставя. Сам да решиш. Как и накъде да продължиш.
Да се откажеш – вече невъзможно! Не знаеш как. Нещо вътре в теб вече е запалено. Гори. Не спира. Започва плахо, но продължава с огромен магнетизъм.
Сега не е високо. И не е епично. Сега е тихо. Много тихо. Трудно. Мъчно. Но творящо. Защото този Път те сътворява наново. По-лек. Смирен. Усмихнат.
Сега не е високо. И не е за снимки. Сега е тайнствено. Дори вълшебно. И мистично. Сега не се разказва. Сега е време за Добро. За обич. За любов. За разбиране и състрадание.
Още много за вървене. Още много за учене. От всичко.
Пътят ни очаква. Да вървим и сътворяваме по него. Творци му трябват. И силни хора. С воля. Необятност и непоклатимост на духа. А не илюзии и стихийни височини на чувствата. Хора, овладяли ритъма на самия себе си.
Трудностите са за малко. Творческият импулс остава завинаги. Искрата. Огънят. Кацат на дланта ни, за да ни осъществят. Силни. Светли. Чисти. Топли. Здраво стъпили в онази своя точка вътре в нас самите. Точката със силен магнетизъм.
Сега не е високо. Или пък епично. Сега е просто приказно безкрайно. Трудно. Сътворяващо. Творящо. Тихо.
Сега не е геройско и емоционално.
Сега е просто истинско. Пламтящо.
щЪкащО.
