Като деца, ние нямаме право на избор дали да обичаме родителите си или не.
Биологичната любов не се интересува от нищо. Тя просто Е, без да има право да решава да бъде или не.
Каквито и да са родителите - “добри”, “лоши”, “подходящи един за друг” или не, алкохолици, наркомани, насилници, престъпници - ние не можем да не ги обичаме повече от всичко на света.
Може цял живот да отричаме тази любов, да ги заклеймяваме, да не ги признаваме като свои родители. И, разбира се, ако е така, за да сме в състояние да продължим да функционираме, без да чувстваме болката от това откъсване и от липсата им в живота си, ние напълно изрязваме, на съзнателно ниво чувствата си към тях. Ставаме от хора - роботи.
И всичко в живота си постигаме с огромни усилия, на мускули, на цената на пълното изтощение. Защото вътрешно сме празни. Не сме получили Силата за Живот от родителите си. Защото сме се отрекли от тях. Отказали сме да вземем любовта им.
Дори и в тези случаи, обаче, за наша огромна изненада, ние пак намираме начин да останем свързани с родителите си, да съхраним дълбокото си чувство на принадлежност към Племето си.
Душите ни намират как.
Често повтаряме в живота си точно онези неща, които най-много ненавиждаме у изключения родител/родители.
За да се чувстваме свързани с тях.
Казваме им “Мили мамо и татко, понеже не мога да си позволя да чувствам любовта си към вас, но много ми липсвате и не си го признавам, за да се чувствам близък с вас, аз избирам (несъзнателно, разбира се) да бъда като вас (назоваваме каквото е конкретно нещото, което повтаряме).”
Извикваме същите ситуации.
Правим същите грешки, колкото и да се стремим към обратното или полагаме усилия да имаме нещо различно.
И ако не го направим ние, ще го направят децата ни.
Ако ние не обичаме родителите си (на повърхността), децата ни ще ги обичат.
Но, понеже не е позволено (от нас), ще ги обичат тайно - като станат точно като тях.
За да ни напомнят, че изключваме нещо много важно.
Най-важното.
Живота.
Тотка
🙏🏻
