Повечето хора днес празнуват любовта с партньора. Аз празнувам любовта ми към себе си.
Благодаря на миналото ми Аз за изборите, които е взело. Благодарение на тях съм там, където години наред съм искал да бъда.
Всички настоящи успехи, цялото спокойствие и вътрешна сила, които усещам са реалност благодарение на това, че преди години съм взел определени решения. Те са довели до настоящето ми Аз.
Първото ми запознаване с медитацията беше през едно онлайн училище за енергии. Там учителят говореше много абстрактни и духовни неща, които не разбирах. Едно от тях беше, че, за да може бъдещото ни Аз да ни праща любов, то има нужда ние да пращаме любов на миналото ни Аз.
Учителят ни казваше, че времето е илюзия и всичко се случва в настоящето. Аз нито можех да приема това, нито можех да разбера как така мога да имам взаимоотношение с мен в бъдещето.
По това време не бях на добро място в живота ми. Не се харесвах. Затова и не изпитвах любов и благодарност към по-малкия Емо. Даже му се гневих, че е бил толкова слаб.
Не знаех, че този гняв към мен самия ще е едно от нещата, които ще ме подтикне да стана по-добра версия на себе си. (Да, разбира се, че освен гняв имаше и други неща: желание да се развия, да си отворя сърцето и да се свържа със стойността ми като човек.)
По пътя често се срещах с два избора: да си остана в зоната на комфорт или да изляза от нея, за да се развия. За щастие по-често тръгвах по втория път.
Да, имаше не малко пропуснати възможности. Да, можех да се справя по-добре. Да, имаше много глупости, които направих, а можех да пропусна. Но всичко това беше част от пътя ми.
Това, което ме е притеснявало в миналото сега приемам с усмивка. Това, което ме е държало нощти наред без сън, сега ми изглежда незначително и малко. Това, което ми е било изключително трудно да правя, сега е ежедневие за мен.
В личния ми процес много от изборите, които взех бяха и добри. Прочетох не малко книги. Отидох на много семинари. Срещнах се с доста тъмни неща, от които дълго време бях бягал. Тренирах повече, отколкото ми се тренираше. Плаках повече, отколкото ми се искаше.
Да, можех да направя още, защото винаги може още, но смятам, че до този момент съм направил достатъчно.
Това, което по-малкия, по-младия, по-незрелия и по-неопитния Емо е направил е достатъчно.
Тези мисли ме карат да се чувствам цял.
Всичко прави смисъл като погледна назад. Цялата болка, всичкото страдание, неприятните и неудобните моменти, срама, страха, гнева, тъгата.
Всички тези неща са довели до това, което съм в момента.
Вече като се погледна в огледалото, се усмихвам на себе си. За разлика от преди, сега ми харесва човека, когото виждам.
Не смятам, че съм нарцис. Не съм самовлюбен.
Много добре знам, че имам още много трески за дялане и може би винаги ще имам. На моменти още се ядосвам на себе си. На моменти виждам колко още личен път имам да извървя. Все още имам теми, по които години наред ще работя. Все още правя неща, които не идват от най-доброто възможно място.
Но поне вече усещам, че живота си заслужава.
Знам през какво преминах, за да стигна дотук и давам признание на миналото ми Аз. Прегръщам онзи малък Емо, който имаше нужда от прегръдка и докато си я давам, усещам как я получавам от по-големия Емо, който живее в бъдещето.
Сега вече знам какво е имал предвид онзи ми учител.
Ние сме едновременно всичко, което някога сме били и всичко, което можем да бъдем. Всичката история (лична и семейна) живее в тялото и психиката ни, точно където е и всичкия ни потенциал.
Не пиша всичко това, за да получа евала. Не искам аплодисменти. Аз сам си ги давам, дори и да изглежда странно за някои, че го правя публично.
Пиша всичко това, за да покажа, че има светлина по пътя. Понякога, когато вече сме започнали личната ни работа и лечение, ни се струва, че сме затънали яко в тинята. Навсякъде около нас е тъмно. Не искаме да погледнем в огледалото, защото не харесваме това, което виждаме.
Дълги години беше така при мен. Докато бях в това, усещането беше, че няма друго. Мислех си, че всичко е тъмно и че аз съм тъмен.
Сега виждам, че това е част от процеса.
Както се казва: "най-тъмно е преди изгрев".
"Изгревът" може да дойде след няколко минути, а може и да дойде след години. За всеки е различно.
Въпросът е, че изгрев винаги има.
Живеем в свят, който е движен от цикли. Първо е тъмно, после е светло. После пак е тъмно, после пак е светло. Сезоните се сменят, температурата извън и в нас също. Всичко расте и се развива, докато не умре и на негово място не дойде нещо друго.
Всички тези метафори се отнасят за нас и нашата собствена психика.
Постоянно пиша в моята страница за силата на предците. Да, без тях нямаше да сме тук. На тях дължим живота ни. Но освен признание и благодарност към тях, има нужда да си ги дадем на самите себе си.
Ако искаме да получаваме любов от бъдещото ни Аз, има нужда да я дадем на по-младата ни версия.
Ако искаме да си станем сами родители, има нужда да прегърнем вътрешното ни дете.
Ако искаме да сме големи в живота ни, има нужда да сме малки на правилните места.
По-големи сме от миналото ни Аз, защото сме по-опитни от него. Знаем повече. Можем повече. Преживяли сме повече. Затова можем да му даваме.
А можем да получаваме от бъдещото ни Аз.
Импулсите за развитие идват от него. То ни казва "можеш още повече да проявиш заложения в теб потенциал."
Бъдещото ни Аз знае по-добре от нас какво е добро за нас, защото вече е там, където ние искаме да бъдем.
За да отидем на неговото място, има нужда да вземем изборите и да направим действията, за които то ни нашепва.
- Емил Стратев
