Когато ние поемем отговорност за собственото си щастие, освобождаваме децата ни от дълга, който чувстват към нас.
От тежестта да ни утешават, радват, разбират.
От невидимото очакване да запълнят празнините, които само ние можем да изпълним със смисъл.
От бремето да лекуват нашите рани с живота си и да носят радост, когато ние сами сме забравили как се стига до нея.
От невидимото очакване да запълнят празнините, които само ние можем да изпълним със смисъл.
От несъзнателното бреме да лекуват нашите рани с живота си и да носят радост, когато ние сами сме забравили как се стига до нея.
Всеки път, когато не погледнем към себе си, когато не изцелим собствената си болка, децата ни инстинктивно протягат ръка. Защото любовта им е безгранична, но…. сляпа.
Тази любов, когато е примесена с вина и отговорност, става тежка. И се превръща в съдба.
Даваме им най-ценното не, когато жертваме себе си за тях, а когато ги освободим от нуждата да жертват себе си за нас.
Когато им покажем как човек стои зад гърба си. Как намира светлина вътре, без да чака някой друг да я донесе.
Децата започват да ни помагат не защото разбират съзнателно, а защото усещат.
Те усещат болката ни, липсите, умората, тъгата зад усмивките.
И понеже любовта им е чиста и дълбока, те инстинктивно се опитват да внесат светлина там, където ние не сме могли.
Понякога дори несъзнателно задържат собственото си щастие или успех, за да не се чувстваме ние по-малко.
Друг път децата поемат роли, които не им принадлежат — стават утешители, партньори, дори родители на своите родители.
Защото детското сърце вярва, че ако мама или татко са добре, светът е сигурен и най-накрая те ще могат да получат онова, което едно дете копнее най-много - да бъде видяно и обичано.
И те ще направят всичко, за да поправят този свят.
Но тази помощ има цена.
Тя отнема лекотата на детството. Превръща любовта във вътрешен дълг.
И вместо да поемат своя път с радост, децата носят раницата на родителските болки, несигурности и неизживяни мечти.
Затова – когато поемем отговорност за себе си, ние казваме на децата си:
„Не е твоя работа да ме спасяваш.
Твоя работа е да живееш. Да мечтаеш. Да бъдеш свободен/свободна.
Аз съм възрастният. Аз нося своето.“
Това е истинската грижа.
Да освободим децата си от нуждата да ни помагат, за да могат да обичат без вина и да летят без тежест.
Тогава им подаряваме не просто свобода –
Подаряваме им корени, които подхранват, а не смучат.
