“- Ех, момиче, нека ти кажа и аз нещо. Животът, любовта и децата не ни принадлежат. Имат си собствени закони и собствен път. Идват точно когато са ни нужни и си отиват пак така, но никога случайно. По тяхната си логика, не по нашата. Затова много често не ги разбираме. Можем да направим само едно - да ги приемем с благодарност, когато дойдат, да им дадем всичко най-красиво от себе си и да ги изпратим пак с благодарност, че са споделили себе си с нас. Не тъгувай, Марина, и запомни: любовта не свършва и не умира, тя просто си отива... На друго място, при други сърца. И се връща при теб с друго лице, с друго сърце. Понякога със същото лице, със същия човек, но само тя знае защо отново ви среща. Явно не сме дорасли да познаваме тайната ѝ. А може би истината е толкова близо до очите ни и толкова проста, че не я виждаме. Казах проста, но това не я прави лесна. (Демир)”
Мария Лалева, „Живот в скалите”
Няма коментари:
Публикуване на коментар