– Тук ли е опашката за жертвоприношение?

– Тук, тук! Вие сте след мен. Аз съм номер 852, а вие – 853.

– Олеле… И кога ще ми дойде редът?

– Не се безпокойте, бързо върви. Вие в името на какво искате да принесете жертва?

– В името на любовта. А вие?

– В името на децата. Децата ми са всичко, което имам!

– А какво ще жертвате?

– Личния си живот. Само да са здрави и щастливи децата. Всичко им давам. Един добър човек искаше да се омъжа за него – отказах му. Как ще им доведа вкъщи пастрок? Оставих любимата си работа, защото беше далеко от дома. Започнах като лелка в детската градина, да са ми пред очите, да ги наглеждам, да са чисти и нахранени. Всичко за децата. За мен – нищо.

– О, разбирам ви. Аз искам да си пожертвам връзката. Разбирате ли ме, вече нищо няма между мен и мъжа ми. Той си има друга жена. И в моя живот се появи друг мъж, но… Само ако мъжът ми си беше тръгнал пръв! Обаче той не се мести при нея. Плаче… Казва, че е свикнал с мен. На мен ми е мъчно за него. Плаче! Така живеем…

Вратата се отваря и се чува глас:

– № 852, заповядайте!

– Е, хайде, аз влизам. Така се вълнувам. Ами ако не ми приемат саможертвата?

№ 853, свил се на кравайче, си чака реда.

Времето тече бавно, но ето – най-сетне № 852 излиза от кабинета.

– Какво стана? Приеха ли ви саможертвата?

– Не… Има изпитателен срок. Върнаха ме да помисля още.

– А защо? Защо не веднага?

– Ами питаха ме: „Хубаво ли си помислихте, преди да поискате това? Все пак завинаги е!“. Казах: „Нищо! Децата ще пораснат, ще оценят какво е пожертвала майка им заради тях“. Пуснаха ми един филм в кабинета. Доста странен. Май за мен беше. Децата вече бяга големи в този филм. Дъщерята се беше омъжила през девет земи в десета. Синът звънеше един път в месеца под строгия поглед на снахата, която говореше през зъби…Питам го: „Защо се отнасяш така с мен, сине, какво съм ти сторила?“. А той: „За Бога, не се меси в живота ни, мамо. Нямаш какво да правиш ли?“. Ами какво да правя, аз цял живот освен с децата с друго не съм се занимавала? Децата ми май не са оценили жертвата ми. Напразно ли съм се старала толкова?

От вратата на кабинета се чува глас:

– Следващият. Да влезе № 853!

– О, сега съм аз… Доста ме наплашихте вие. Хайде, влизам!

* Приказката продължава тук: https://bit.ly/3V2Fdh1