Преди 12 години в една януарска сутрин, като днешната, се роди идеята за книгата ми „Звуци от тишината“. Глава от тази книга е и практиката „Умно ходене“, която създадох в процеса на писането й. Това е ходеща медитативна практика, която повишава креативността и въздейства положително върху нашето физическо, психическо и емоционално състояние.
През всичките тези години „Умно ходене“ се разви, популяризира, събра привърженици и натрупа опит. Време е да напиша книга посветена на умното ходене и днес поставих началото – пак януари, пак сутринта 😊 Предлагам ви кратък откъс (без редакция):
НАЧАЛОТО
„Всичко започна в една зимна януарска утрин. Денят бе от онези, в които снежната красота на природата притежаваше магическа сила, привличаща те навън, далеч от уюта на топлия дом. Въздухът бе свеж, прозрачен и изпълнен със спокойствието на спящата гора. Крачех бавно по снежната пътека, потънал в дълбоката белота около мен. Огромните борове, чиито клони бяха натежали от сняг, се извисяваха като древни пазители на тишината. Снежинките, танцуващи като миниатюрни балерини, придаваха на цялата сцена нотка на безвремие.
И все пак, този вълшебен момент се разпадна, когато мислите ми започнаха да блуждаят. Някак неусетно се пренесох далеч от зимната гора – на морския бряг в разгара на лятото. Почувствах топлината на слънчевите лъчи върху кожата си и чух ритмичното дишане на вълните, които нежно се плъзгаха по брега. Мирисът на солена вода, крясъкът на чайките и усещането за топлия пясък под краката ми сякаш изпълниха съзнанието ми. Но защо тези мисли нахлуха точно сега? Защо морето се появи в ума ми, докато стоях в сърцето на зимата?
Може би отговорът се криеше в контраста. Лятото и зимата са два полюса на едно и също природно цяло – две състояния на един и същ свят. Докато морето е шумно, живо и изпълнено с енергия, зимната гора е мълчалива, неподвижна и дълбоко интроспективна. Мислите ми се опитваха да балансират тази тишина, да „озвучат“ снежната сцена. Но звукът, който търсех, не идваше отвън. Той беше вътре в мен.
Започнах да размишлявам за това как тишината на зимата ни дава възможност да чуем собствените си мисли. Представих си снежинките като ноти от незаписана симфония – всяка от тях уникална, но част от цялото. Звукът на снежинката, докосваща земята, бе по-скоро метафора, отколкото реалност. Той бе звънът на мисълта, която се оформя в ума ни, когато сме заобиколени от тишина.
В този момент осъзнах, че природата не е ням филм. Нейната тишина е изпълнена със смисъл, който можем да разберем само ако спрем и се заслушаме. Както зимата задържа всичко в покой, така и нашите умове могат да намерят мъдростта в тишината. Тя ни дава пространство да се свържем с най-дълбоките си мисли и чувства. Може би затова зимата изглежда толкова загадъчна – тя ни кани да се вгледаме навътре в себе си.
Снегът, който покриваше гората, ми напомняше за чистотата и невинността на началото. Той бе като празен лист хартия, върху който можех да напиша собствената си история. И макар да бях физически заобиколен от неподвижност, в ума ми се разиграваше сложна хореография от идеи и образи. Всеки момент от тази разходка бе пътуване не само в пространството, но и в дълбините на моето съзнание.
Тогава разбрах: тишината не е липса на звук. Тя е покана към нас да създадем музика вътре в себе си. Зимната гора не беше просто красива – тя бе учител, който ме учеше да намирам хармонията в контраста, мъдростта в покоя и вдъхновението в тишината. Може би истинската магия на зимата се крие именно в нейната способност да ни припомни кои сме – част от природата, част от вселената, вечно търсещи, вечно създаващи.
И докато вървях, вплетен в хармонията на своите крачки, звуците на снега и тихата магия на зимната гора, започнах да осъзнавам колко тясно са свързани мислите и движението. Всяка стъпка беше като ключ, отключващ нова врата в съзнанието ми. Снегът под краката ми не беше просто терен – той беше партньор в този танц. Чувствах се като диригент на скрита симфония, където всяка нота е изписана от стъпка, всяка пауза е знак за вдишване, а всяко скърцане под ботушите е едва доловим звън на самото съществуване.
Мисълта на Ницше „Всички наистина велики мисли са заченати по време на ходене“ ме накара да се замисля за човешкото съзнание – колко динамично и мощно е то, когато е освободено от излишния шум. Снегът подтискаше всяка друга звукова интерференция, оставяйки ме сам с ритъма на крачките си и с дълбокото си дишане. Тогава си дадох сметка, че ние, хората, често сме толкова погълнати от хаоса на ежедневието, че пропускаме тихите мигове, които ни дават шанс да се свържем със себе си.
Зимата, тази привидно враждебна към живота стихия, всъщност притежава мъдростта на древен учител. Тя ни кара да забавим крачка, да се вслушаме, да наблюдаваме. В нейната тишина се крие простор за размисъл, а в белотата ѝ – чистотата на новото начало. Снегът не е просто пейзаж; той е огледало на нашето вътрешно състояние. Докато го гледаш, не можеш да избегнеш себе си…“
- Martin Ivanov
(откъс от книгата "Умно ходене")
Няма коментари:
Публикуване на коментар