Ит Devi flow

 Когато ние поемем отговорност за собственото си щастие, освобождаваме децата ни от дълга, който чувстват към нас.

От тежестта да ни утешават, радват, разбират.

От невидимото очакване да запълнят празнините, които само ние можем да изпълним със смисъл.

От бремето да лекуват нашите рани с живота си и да носят радост, когато ние сами сме забравили как се стига до нея.

От невидимото очакване да запълнят празнините, които само ние можем да изпълним със смисъл.

От несъзнателното бреме да лекуват нашите рани с живота си и да носят радост, когато ние сами сме забравили как се стига до нея.

Всеки път, когато не погледнем към себе си, когато не изцелим собствената си болка, децата ни инстинктивно протягат ръка. Защото любовта им е безгранична, но…. сляпа. 

Тази любов, когато е примесена с вина и отговорност, става тежка. И се превръща в съдба.

Даваме им най-ценното не, когато жертваме себе си за тях, а когато ги освободим от нуждата да жертват себе си за нас.

Когато им покажем как човек стои зад гърба си. Как намира светлина вътре, без да чака някой друг да я донесе.

Децата започват да ни помагат не защото разбират съзнателно, а защото усещат.

Те усещат болката ни, липсите, умората, тъгата зад усмивките.

И понеже любовта им е чиста и дълбока, те инстинктивно се опитват да внесат светлина там, където ние не сме могли.

Понякога дори несъзнателно задържат собственото си щастие или успех, за да не се чувстваме ние по-малко.

Друг път децата поемат роли, които не им принадлежат — стават утешители, партньори, дори родители на своите родители.

Защото детското сърце вярва, че ако мама или татко са добре, светът е сигурен и най-накрая те ще могат да получат онова, което едно дете копнее най-много - да бъде видяно и обичано.

И те ще направят всичко, за да поправят този свят.

Но тази помощ има цена.

Тя отнема лекотата на детството. Превръща любовта във вътрешен дълг.

И вместо да поемат своя път с радост, децата носят раницата на родителските болки, несигурности и неизживяни мечти.

Затова – когато поемем отговорност за себе си, ние казваме на децата си:

„Не е твоя работа да ме спасяваш.

Твоя работа е да живееш. Да мечтаеш. Да бъдеш свободен/свободна.

Аз съм възрастният. Аз нося своето.“

Това е истинската грижа.

Да освободим децата си от нуждата да ни помагат, за да могат да обичат без вина и да летят без тежест. 

Тогава им подаряваме не просто свобода –

Подаряваме им корени, които подхранват, а не смучат.

 "Отхвърлянето е вътре в нас"

Има една болка, която е трудно да се опише с думи - болката от отхвърлянето.

Болката, когато викаш за помощ, но никой не те чува. Не ме виждат. Сякаш не съществуваш. Това не е просто обида, това е дълбоко усещане за невидимост, сякаш присъствието ти е заличено от този свят.

 Един ден ти беше наранен и тази болка остана дълбоко в тебе, като рана, която никога не зарасна. Порасна, научи се да живееш с нея, скри я от себе си и света, но тя не отиде никъде. Всеки път, когато си отхвърлен – било то в любов, приятелство или дори на работа – тази рана се отваря отново и болката става по-силна. Това не е просто неприятен епизод от детството, който можеш да забравиш. Травматизираната част от теб е отхвърлена. Като малко дете, което някой  игнорира, тя продължава да живее отвътре, напомняйки  в най-неподходящите моменти за себе си.

А ние какво правим ? Опитваме се да се отървем от нея, да изхвърлим тази "излишна" част. Отиваме при психолози, прегръщаме травмите си с думи, но в сърцето си казваме: "Нямам нужда от теб повече, остани в миналото. " Защо толкова отчаяно искаме да се отървем от тази част? Защото ни напомня за болката. Искаме да сме силни, здрави, цели. Да изградим перфектен живот без място за пострадали части. Но това е точно ключовата грешка. Отказвайки да приемем болката си, продължаваме да отхвърляме частта от себе си, която се нуждае от приемане. Помните ли кога за първи път ви отхвърлиха. Може би е било в детството: мама работеше твърде усилено, татко беше емоционално недостъпен, или си бил изпратен на детска градина, където си се чувствал изоставен. Или може би беше по-фино отхвърляне - да бъдеш игнориран, нечут или разбиран. В такива моменти детската част от нас се тревожи, сякаш изчезва, ставайки невидима. И е страшно. Така създаваме защитници, които се опитват да скрият това преживяване. Но в крайна сметка тези защитници не помагат - те само засилват чувството на тревожност, защото травмата от отхвърлянето все още намира начин да се прояви.

Когато търсиш изцеление, на пръв поглед искаш да се отървеш от болката. Но всъщност има и друго желание - да избягаш от наранената си част, от себе си, частта от теб, която вика за помощ. Толкова отчаяно искаш да бъдеш обичан, но в тази борба за изцеление отблъскваш  най-уязвимото в себе си. Отхвърляш раната си точно както някога си бил отхвърлен. Това е порочен кръг - искаш да бъдеш цял, но за да го направиш отхвърляш травмата си, като по този начин засилваш отхвърлянето.

 Стремиш се към изцеление, но колкото повече бягаш от болката, толкова по-силна става тя.

Защо това е толкова трудно?

Да приемеш травмираната си част означава да признаеш болката ѝ и да оставиш място за нея в живота си. Но това е някак зловещо. Свикнали сме да избягваме болката - и точно тогава трябва да направим крачка към нея. Трябва не просто да признаеш съществуването й, но наистина да я допуснеш в живота си.

Страх ни е, че дадем ли на тази болка място, тя ще ни завладее, ще ни унищожи. Но истината е, че приемането й ще ни доведе до лечението й.

Пример от живота: Да предположим, че сте партньора ви изневерява . Това преживяване само по себе си е болезнено, но предизвиква още по-дълбока болка – тази - която е била отхвърлена като дете. Не само усещаш болката от предателството, но и нещо повече: сякаш отново си бил изоставен, както когато си бил малък. В този момент искаш да оставиш тези чувства да си отидат. Но бягайки от тази болка, вие многократно отхвърляте детската част, която толкова отчаяно се нуждае от вашето внимание и приемане.

Терапевтични техники за самопомощ:

Какво може да се направи? Ето няколко прости, но ефективни техники:

1. Диалог с детето вътре в себе си. Затворете очи и си представете частта от себе си, оцеляла от отхвърлянето. Представете си я като малко дете, което се нуждае от вас. Говори с него като любящ родител. Кажи му, че те виждам. Знам колко много те боли. Няма да те отхвърлям повече." Не е просто фантазия, а работата с вътрешния си свят, която ти помага да се докосваш до травматизираната част.

2. Напишете писмо до себе си като дете. Представете си че пишете писмо до същото дете, което е било отхвърлено. Кажи му как се чувстваш, подкрепи го. Това упражнение помага за създаване на мост между вас днес и  вашето наранено вътрешно  дете.

3. Ритуалът за приемане. Вземете предмет, който символизира вашата травматизирана част - това може да бъде плюшена играчка или друг предмет, който свързвате с детството си. Поставете го на видно място в къщата и всеки път, когато го видите, напомняйте си, че тази част е с вас сега. Тя не е отхвърлена, тя е приета.

4. Метафоричното упражнение "Раница". Представете си да носите раница, пълна с тежки камъни. Това е твоята болка, която носиш толкова дълго време. Но вместо да я изхвърли те - помислете . Какво има зад всеки камък ? Приеми това бреме като част от теб. Това не са само „емоционални боклуци“ – това е част от вашата история.

Приемането на травматизираната си част е стъпка към цялостността. Не можем да живеем пълноценно, докато се отхвърляме. Важно е да се научите да не  отървавате  болката, а да я оставите да бъде. Травмираната част няма да отмине,ако продължите да я отхвърляте. Тя чака да бъде приета с разбиране и любов. Това е ключът към вътрешния мир и реалния контакт със себе си.

С любов и разбиране

Надежда Димитрова

#психологонлайн #травми #семейнатерапия #връзки #отношения #самопознание #семейниконстелации #системнатерапия #ЕМДР #психосоматика

 За предателството от друг ъгъл

Ако дълбоко в човека има отлагания на вина, срам или страх, които, макар и невидимо, влияят върху това, което е над повърхността във видимия свят... отвътре започва да се формира заряд (енергия) на предателство. За плътния и материален свят радиоактивните отпадъци от страх, вина и срам се възприемат като нищо по-малко от предателство. И това е най-глобалният провал в един човек, който той може да си представи.

Предателството към себе си се ражда отвътре. И колкото по-значима е енергията, толкова по-ясно мирише на предателство отвън. Хората, способни на предателство, наистина започват да се свиват на този фон. И човек започва да пада в огледалото а там има заешка дупка, сън в съня и всичко е изключително близо до лудостта. Все по-далеч от дома, от истината, от живота. Опасно пътуване. Не всеки се връща от огледалото.

И можете да говорите колкото искате за предателство, за хора с гнили характери, които срещате по пътя си, но всичко ще бъде безсмислено, ако не видите картината от другата страна, дълбоко и ясно.

Най-големият враг се крие там, където най-малко го търсиш!!!

Вътре!!!

Ольга Семенютина

Превод: Стелиян Рашков

Енергийна работа със себе си

 "Психическите паразити се предават най-вече чрез разговори и общувания. Заживее ли един паразит в човека, той вече си има вътре в човека свой собствен живот и стил. Някой път мислиш, че говориш с човека...гласа е на човека, обаче....(говори паразита). Това все още е частично обсебване. Най-лошото е, когато паразита изцяло поеме ръководството над ума на човека и тука вече човека няма думата.

Ако човек разбере това, което говори, той много ще подобри и ще възвиси живота и думите си…, и Чистия си път. Но той трябва да е търсач на Истината и много мълчалив, за да пази думите. Ако хората не разберат дълбоко как действат паразитите, те не могат да променят живота си и ще вървят към все по-дълбока обреченост."

Елеазар Хараш, чрез Портал12

От Надежда Димитрова

 Травмите са дупки в душата

🚩 Травмата е събитие, което ни се е случило. Ние сме го преживели, но психиката ни не го е преживяла. Присъщото ѝ защитно качество се опитва да изтласка спомените и чувствата, свързани със събитието или случилото се, но както знаем, всичко, което е изтласкано, се привлича с двойна сила.

🚩 Последицата от травмата е раздвоение, което води до агресия или депресия. Така психиката се спасява, за да не влиза в контакт с болезнените преживявания. И докато не се изправим пред изтласканите си чувства, промяната няма да дойде.

Последиците от травмата са това, което често се нарича порочен кръг. Когато събитията в живота се повтарят поради същата реакция и отношение, което имате към случващото се.

🚩 Важно е да се знае, че събитията в живота не се създават от само себе си. Те са създадени от вас и вашата психика. Психиката ви е тази, която ги създава от това, което познава добре, т.е. от нагласите, убежденията, опита и стратегиите за оцеляване.

🚩 За да излезем от омагьосания кръг, е важно не само да разширим гледната си точка към случилото се, но и да видим стратегиите си за оцеляване, т.е. механизмите, които се включват във всяка една житейска ситуация.

За целта не винаги е достатъчно да размишляваме и да говорим, а трябва да слезем в самото начало. Обикновено това е процес, който отнема време, защото всичко, което е вътре, е фиксирано и работи, а за да промените нещо, трябва да се вгледате в намерението си, в своята истина и да положите усилия. Няма друг начин.

🚩 Ако не се работи с травмите, нагласите и убежденията, единственият начин за мнозина е да разчитат на съдбата, да проклинат и да търсят прилики в сравнението и алкохола.

Но ако се работи с тях, психиката отваря огромни ресурси. Затвореният кръг, стъкленият таван, самотата, агресията могат да бъдат заменени от контакта със себе си, зрелостта, радостта от живота.

💎 В личен план осъзнах, че когато съм си мислела, че ще си отиде, ще се оправя само съм губила време и съм пестила пари, но цената е години и живот.

Гъвкави ли сте в убежденията и преживяванията си? Или стоите на мястото си, без да вярвате, че психиката управлява живота ни.

С любов и разбиране

Надежда Димитрова

От Тотка

 Като деца, ние нямаме право на избор дали да обичаме родителите си или не. 

Биологичната любов не се интересува от нищо. Тя просто Е, без да има право да решава да бъде или не.  

Каквито и да са родителите - “добри”, “лоши”, “подходящи един за друг” или не, алкохолици, наркомани, насилници, престъпници - ние не можем да не ги обичаме повече от всичко на света. 

Може цял живот да отричаме тази любов, да ги заклеймяваме, да не ги признаваме като свои родители. И, разбира се, ако е така, за да сме в състояние да продължим да функционираме, без да чувстваме болката от това откъсване и от липсата им в живота си, ние напълно изрязваме, на съзнателно ниво чувствата си към тях. Ставаме от хора - роботи. 

И всичко в живота си постигаме с огромни усилия, на мускули, на цената на пълното изтощение. Защото вътрешно сме празни. Не сме получили Силата за Живот от родителите си. Защото сме се отрекли от тях. Отказали сме да вземем любовта им. 

Дори и в тези случаи, обаче, за наша огромна изненада, ние пак намираме начин да останем свързани с родителите си, да съхраним дълбокото си чувство на принадлежност към Племето си. 

Душите ни намират как. 

Често повтаряме в живота си точно онези неща, които най-много ненавиждаме у изключения родител/родители. 

За да се чувстваме свързани с тях.

Казваме им “Мили мамо и татко, понеже не мога да си позволя да чувствам любовта си към вас, но много ми липсвате и не си го признавам, за да се чувствам близък с вас, аз избирам (несъзнателно, разбира се) да бъда като вас (назоваваме каквото е конкретно нещото, което повтаряме).”

Извикваме същите ситуации. 

Правим същите грешки, колкото и да се стремим към обратното или полагаме усилия да имаме нещо различно. 

И ако не го направим ние, ще го направят децата ни. 

Ако ние не обичаме родителите си (на повърхността), децата ни ще ги обичат. 

Но, понеже не е позволено (от нас), ще ги обичат тайно - като станат точно като тях. 

За да ни напомнят, че изключваме нещо много важно. 

Най-важното. 

Живота.

Тотка 

🙏🏻

От Емил Стратев

 Повечето хора днес празнуват любовта с партньора. Аз празнувам любовта ми към себе си. 

Благодаря на миналото ми Аз за изборите, които е взело. Благодарение на тях съм там, където години наред съм искал да бъда. 

Всички настоящи успехи, цялото спокойствие и вътрешна сила, които усещам са реалност благодарение на това, че преди години съм взел определени решения. Те са довели до настоящето ми Аз. 

Първото ми запознаване с медитацията беше през едно онлайн училище за енергии. Там учителят говореше много абстрактни и духовни неща, които не разбирах. Едно от тях беше, че, за да може бъдещото ни Аз да ни праща любов, то има нужда ние да пращаме любов на миналото ни Аз.

Учителят ни казваше, че времето е илюзия и всичко се случва в настоящето. Аз нито можех да приема това, нито можех да разбера как така мога да имам взаимоотношение с мен в бъдещето. 

По това време не бях на добро място в живота ми. Не се харесвах. Затова и не изпитвах любов и благодарност към по-малкия Емо. Даже му се гневих, че е бил толкова слаб. 

Не знаех, че този гняв към мен самия ще е едно от нещата, които ще ме подтикне да стана по-добра версия на себе си. (Да, разбира се, че освен гняв имаше и други неща: желание да се развия, да си отворя сърцето и да се свържа със стойността ми като човек.)

По пътя често се срещах с два избора: да си остана в зоната на комфорт или да изляза от нея, за да се развия. За щастие по-често тръгвах по втория път.

Да, имаше не малко пропуснати възможности. Да, можех да се справя по-добре. Да, имаше много глупости, които направих, а можех да пропусна. Но всичко това беше част от пътя ми. 

Това, което ме е притеснявало в миналото сега приемам с усмивка. Това, което ме е държало нощти наред без сън, сега ми изглежда незначително и малко. Това, което ми е било изключително трудно да правя, сега е ежедневие за мен. 

В личния ми процес много от изборите, които взех бяха и добри. Прочетох не малко книги. Отидох на много семинари. Срещнах се с доста тъмни неща, от които дълго време бях бягал. Тренирах повече, отколкото ми се тренираше. Плаках повече, отколкото ми се искаше. 

Да, можех да направя още, защото винаги може още, но смятам, че до този момент съм направил достатъчно. 

Това, което по-малкия, по-младия, по-незрелия и по-неопитния Емо е направил е достатъчно.

Тези мисли ме карат да се чувствам цял. 

Всичко прави смисъл като погледна назад. Цялата болка, всичкото страдание, неприятните и неудобните моменти, срама, страха, гнева, тъгата. 

Всички тези неща са довели до това, което съм в момента. 

Вече като се погледна в огледалото, се усмихвам на себе си. За разлика от преди, сега ми харесва човека, когото виждам. 

Не смятам, че съм нарцис. Не съм самовлюбен. 

Много добре знам, че имам още много трески за дялане и може би винаги ще имам. На моменти още се ядосвам на себе си. На моменти виждам колко още личен път имам да извървя. Все още имам теми, по които години наред ще работя. Все още правя неща, които не идват от най-доброто възможно място. 

Но поне вече усещам, че живота си заслужава. 

Знам през какво преминах, за да стигна дотук и давам признание на миналото ми Аз. Прегръщам онзи малък Емо, който имаше нужда от прегръдка и докато си я давам, усещам как я получавам от по-големия Емо, който живее в бъдещето. 

Сега вече знам какво е имал предвид онзи ми учител. 

Ние сме едновременно всичко, което някога сме били и всичко, което можем да бъдем. Всичката история (лична и семейна) живее в тялото и психиката ни, точно където е и всичкия ни потенциал. 

Не пиша всичко това, за да получа евала. Не искам аплодисменти. Аз сам си ги давам, дори и да изглежда странно за някои, че го правя публично.  

Пиша всичко това, за да покажа, че има светлина по пътя. Понякога, когато вече сме започнали личната ни работа и лечение, ни се струва, че сме затънали яко в тинята. Навсякъде около нас е тъмно. Не искаме да погледнем в огледалото, защото не харесваме това, което виждаме. 

Дълги години беше така при мен. Докато бях в това, усещането беше, че няма друго. Мислех си, че всичко е тъмно и че аз съм тъмен. 

Сега виждам, че това е част от процеса. 

Както се казва: "най-тъмно е преди изгрев". 

"Изгревът" може да дойде след няколко минути, а може и да дойде след години. За всеки е различно. 

Въпросът е, че изгрев винаги има. 

Живеем в свят, който е движен от цикли. Първо е тъмно, после е светло. После пак е тъмно, после пак е светло. Сезоните се сменят, температурата извън и в нас също. Всичко расте и се развива, докато не умре и на негово място не дойде нещо друго. 

Всички тези метафори се отнасят за нас и нашата собствена психика. 

Постоянно пиша в моята страница за силата на предците. Да, без тях нямаше да сме тук. На тях дължим живота ни. Но освен признание и благодарност към тях, има нужда да си ги дадем на самите себе си. 

Ако искаме да получаваме любов от бъдещото ни Аз, има нужда да я дадем на по-младата ни версия. 

Ако искаме да си станем сами родители, има нужда да прегърнем вътрешното ни дете. 

Ако искаме да сме големи в живота ни, има нужда да сме малки на правилните места. 

По-големи сме от миналото ни Аз, защото сме по-опитни от него. Знаем повече. Можем повече. Преживяли сме повече. Затова можем да му даваме. 

А можем да получаваме от бъдещото ни Аз. 

Импулсите за развитие идват от него. То ни казва "можеш още повече да проявиш заложения в теб потенциал." 

Бъдещото ни Аз знае по-добре от нас какво е добро за нас, защото вече е там, където ние искаме да бъдем.

За да отидем на неговото място, има нужда да вземем изборите и да направим действията, за които то ни нашепва. 

- Емил Стратев

От Емил Стратев

 Тази седмица се срещнах с близък за мен човек, който се чуди накъде да поеме в живота си. Той има много интереси и много потенциални неща, с които може да се захване, но не знае все още кое е неговото.

Пита ме за моя личен път и как аз съм намерил моето нещо. Аз му отговорих: "като си следвах интересите". 

В моето лутане, аз пробвах изключително много неща: 

- исках да се занимавам с животни

- след това се интересувах главно от птици 

- чудих се дали да ставам актьор

- реших да се обуча за констелатор

- записах психология в университета

- тръгнах да ставам концептуален артист

- започнах да пиша в личен блог

- превеждах видеа

- обучих се за диджей

- водих ролеви игри

- занимавах се с изкуствен интелект

Виждах как мога цял живот да се занимавам с всяко едно от тези неща и се чудех кое е моето. 

Следвайки своя интерес, мъглата постепенно започна да изчезва. С всяка стъпка нещата ставаха по-ясни, както и посоката. 

Така в един момент, след 7 години обучение, бях одобрен за констелатор. Усетих, че това е нещото за мен. То не стана просто ей така. Вложих доста време и енергия, за да се случи. Въпросът е, че през цялото време на обучение, аз не знаех дали ще мога някога да фасилитирам групи. 

Когато започнах да водя констелации, осъзнах, че лутането е било част от моя личен път. Нещата, които съм научил във всички тези сфери са ми ценни в момента. 

От интереса ми по животните знаех за еволюцията, което ми помага да разбирам човешкото поведение. 

Актьорското ми помогна да управлявам и проектирам гласа си и да седя на сцена пред много хора. 

Докато се учих да ставам концептуален артист, научих доста предприемачески принципи, за да мога да рекламирам работата си. Те ми помагат и сега. 

В развитието на личния ми блог научих изключително много за писането на публикации и използването на интернет. Сега правя точно това: пиша публикации в социалните мрежи. 

Превеждането на видеа ми помогна да разбирам английския по-добре. Сега всичко, което уча и чета е на английски. 

Диджейските умения ги използвам в подбора на музики за почивките, медитациите и упражненията в групите ми. 

Това, което научих от воденето на ролеви игри е как да водя групов процес и как всъщност променяйки историите в главата ни ние променяме живота си. 

Умението да използвам изкуствен интелект ми помага в това да създавам картините, които виждате под публикациите ми. 

Всичките тези "несвързани" интереси сега ми служат. 

Пробвах различни неща. Видях, че много от тях не са за мен. В бъдеше няма да се чудя "какво ли щеше да стане, ако пробвах да стана диджей или актьор". Вече знам и ми харесва изборът ми да се занимавам с терапия. 

Преди да се идентифицираме с една идентичност, една професия или една главна социална роля, има нужда да пробваме много различни. Чак, когато сме имали опитности в различни сфери и сме вкусили какво има там, може да изберем с ясно съзнание това, с което искаме да се ангажираме.

Ако не следваме своите интереси, желания и цели, ще следваме тези на другите. 

Родителите, предците и приятелите ни могат да знаят какво е добро за самите тях, но няма как да знаят какво е добро за нас, защото вече сме големи хора. 

Част от вътрешното порастване е да осъзнаем, че всъщност другите са също толкова изгубени, колкото нас. Тогава разбираме, че ние сме последния филтър на нещата. Нашето тяло, нашите усещания, нашите мисли, нашата интуиция. 

Какво казват мама, тати, телевизора или наталната ни карта, е само препоръка. Ние избираме коя звезда да следваме. Ние избираме пътя, по който да вървим.

- Емил Стратев

Багат Зайлхофер свързване с някой на дълбоко ниво

 “Когато се свържете с някого на дълбоко ниво, вие запълвате дупките си (липси, травми) с този човек. Когато другият е с вас, усещате ценност, одобрение и вече не осъзнавате, че чувството ви за ценност е отделно от другия.

Когато този човек умре или сложите край на връзката си, вие не чувствате, че сте загубили човека. Чувствате, че сте загубили ценност, одобрение, загубили сте всичко, което е запълвало дупките ви.

Изживявате загуба на част от себе си. Ето защо толкова боли.

Когато загубите близък човек, усещате дупката, която той е запълвал.

Когато хората казват, че двама души си подхождат, те обикновено имат предвид, че взаимно запълват дупките си.

Рядко се случва един партньор да запълни всичките ви дупки и така започвате да мислите “може би този човек не е правилният партньор” и напълно пренебрегвате реалността на своите дупки, като проектирате всичко върху партньорите си.”

…

Багат Зайлхофер, из новата книга, която още се бави

От Тотка

 

Всички сме лоялни не само към един човек или събитие от семейната система, към която принадлежим. 

Най-силно сме лоялни към майка си. Обикновено първата констелация води към работа с нея. 

Има случаи, в които бащата липсва от живота на клиента или е починал когато той е бил дете, не го помни дори. Докато провеждам интервюто, за мен е съвсем ясно, че основната тема, темата на живота на този човек е липсващият му баща. Знам, че всяка негова тема, всяко нещо, което не върви в живота му, се корени там, при тази огромна травма от загубата на таткото.

Но, това, което много ме изненадваше в началото, бързо си научих урока и вече го знам, очаквам го, е че няма абсолютно никакъв шанс да работим с бащата, особено в първата констелация на човека.

Не защото това не е основната тема на живота му.

А защото, след загубата на бащата, този човек (при загубата бил дете) остава изцяло в ръцете само на майка си. 

Това означава, че тя става много по-важна от всякога за детето. 

Животът му е изцяло зависещ само от тази жена.

И то се нагърбва да прави всичко за нея, ЗА ДА ОСТАНЕ ТЯ ЖИВА, ДА Е ЗАЩИТЕНА, ПРЕДПАЗЕНА от реална или въображаема заплаха, да бъде добре, за да може да се грижи за него.

Прави всичко ЗА ДА НЕ ИЗГУБИ И НЕЯ. 

ЗАЩОТО ЩЕ ОСТАНЕ СЪВСЕМ САМО.

ЗА ДЕТЕТО ТОВА Е РАВНОЗНАЧНО НА СМЪРТ.

Първо, че заради болката, бащата е дебело изключен.

Второ - целият фокус на клиента е отишъл в това да прави неща за майка си, за да я запази жива.

Тогава е невъзможно да се работи с травмата от загубата на бащата. 

Трябва да се работи с мама. 

Да се откачи малко от нея човека, да може да се "поогледа", да може да види, че татко му го няма, да усети, че му е липсвал през цялото това време. Да почувства болка. За да дойде и любовта. Тя е скрита под болката. А над болката има гняв и после замръзване, нищочувстване.

Друг пример - има много тежко събитие в рода на майката, което привлича огромна част от енергията на клиента. 

Идва на констелация с някаква заявка. Разбира се, енергията на полето ни отвежда там, където е това събитие с много важни изключени хора. Има много сълзи, силни чувства на гняв, страх, ужас, стигаме до любовта, която е изключена. Нещо се променя. Олеква. Олеква и в реалния живот на клиента, изглежда като че темата, за която е дошъл, е силно положително повлияна от тази констелация.

След 2-3-4 години човекът идва с друга заявка, например за физически симптом, който си го има с години и е абсолютно непонятен за лекарите. С нищо не се повлиява. 

Познайте къде ни води сега Полето? При бащата, разбира се. Вече е възможно. И докато цялата енергия на клиента е била при майката и онова събитие, с което работихме първия път, БАЩАТА Е БИЛ ИЗКЛЮЧЕН, невидян. Клиентът не си е бил на мястото и от там, където е бил, не е виждал баща си. Това го прави изключен. 

И, за да е близък и с него, понеже душата ни не позволява да не обичаме и двамата си родители, клиентът намира как да обича баща си чрез симптом, заболяване или нещо друго.

Има случаи, в които правим едно и също нещо и за майка си и някой зад нейния гръб, и за баща си и неговите родители. 

Помагаме или сме лоялни, принадлежни и към двата рода с едно и също поведение. 

Знам, че има много хора, на които им е омръзнало да ги свързваме с родителите им, но това е положението. 

Свързани сме и колкото повече не уважаваме тези връзки или не искаме да е така, толкова повече трябва да правим неща за родителите си, за да засвидетелстваме близостта, от която се дистанцираме съзнателно. 

Поздрави!

Тотка Янкулова

Ако копирате текста, за да го споделяте на своята страница, а не споделяте самата публикация, моля, напишете името или сложете линк към тази страница заедно с моите две имена. 

Благодаря предварително. 

И благодаря сърдечно на всички, които по принцип споделят коректно 🙏🏻❤️

Ако ви е интересна тази материя и искате да ползвате инструментите и знанието, което споделям тук безплатно, харесайте или последвайте страницата, за да виждате и другите ми публикации.

Мира Добрева

 Никога не съм намирала пари на улицата. Намерих нещо далеч по-ценно: куче. 

Освен, че промени живота ми, НАЙРО често ме кара да се чувствам така, както никой човек не може. Припомних си тази сутрин едно стихче от Дамян Дамянов: 

Човек умира!

И богат и беден!

И си отива носещ своя кръст...

По-важното е да си бил потребен

Преди да станеш шепа пръст!

.

.

.

#lovemydog #dog #dogsofinstagram #doglovers #best #bestfriends #bestfriend